СЪЗНАТЕЛНА ПСИХИЧНА ДЕЙНОСТ: МИСЛЕНЕ, ЧУВСТВА, ВЪОБРАЖЕНИЕ И РЕЧ. ОСНОВНИ ФОРМИ НА МИСЛЕНЕТО, МИСЛОВНИ ОПЕРАЦИИ

1. Мислене

А. Същност като когнитивен процес – само чрез мисленето, представляващо основната абстрактно – логическа степен на познанието, личността може да проникне в същността на обектите, да разкрие закономерностите на развитието им, както (което е и много важно) и да предвиди хода на това развитие.

Мисленето – това е познавателен процес, същността на които се състои в репрезентация в съзнанието на личността на сложните връзки и отношения между обектите от околния свят. То е познание за дейността, основаваща се на използването на по – рано придобити знания за нея.

Мисленето съотнася данните от усещанията и възприятията – съпоставя, различава, разкрива отношения взаимовръзки между непосредствено сетивно дадените свойства на предметите и явленията, разкрива нови, непосредствено не опознати дадени абстрактни техни свойства.

Разкриването на отношенията, връзките между обектите е най – съществената задача на мисленето с това се определя специфичния път, по който върви мисленето към все по – дълбоко познание на действителността.

Б. Мисленето се характеризира с три основни момента:

• мисленето се осъществява “вътрешно” в ума, но за него не се съди по външното поведение на личността. (например при шаха)
• мисленето е процес, при който в познавателната система става някаква манипулация на знания
• мисленето е целенасочено и неговите резултати се проявяват в поведението, което “решава” някакъв проблем или е насочено за решаването му.

Задачите на мисленето се заключват в разкриването на същностните необходими връзки, основани на реални зависимости, отделяйки от тях случайните съвпадения по близост в една или друга частна ситуация.

Мисленето е обобщена репрезентация на дейността в съзнанието на личността. Мисловния процес се осъществява в обобщения. Той винаги върви от единичното към общото и от общото към единичното.

Да се обобщават единичните неща и да се прилагат законите към отделните явления, това е една от най – важните особености на мисленето. Мисленето като познавателен процес е най – тясно свързано с практическата дейност на човека. Практиката внася поправки в мисловната дейност, играе коригираща роля по отношение на нея. Тя е също така областта, в която се прилагат резултатите от мисловната дейност. Като цяло от практиката, човек отново се връща към нея, като прилага в живота онова, което  е получено в резултат на мисленето.

Мисленето като обобщено и опосредствено познание за действителността се осъществява посредством езика, думите. Така, че като отличава общото човек го означава с думи и по този начин свързва тези думи с всички неща, в които се среща това общо.

Като се изходи от казаното до тук, може да се определи, че мисленето е обобщено представяне на действителността в съзнанието на личността, осъществявано посредством думите и опосредствувано от наличните знания, тясно свързано със сетивното познание за света и практическата дейност на хората.

Всеки мисловен процес е по своему вътрешно построено действие или акт на дейността, насочена за решаване на някаква задача. Тази задача включва в себе си целта на мисловната дейност на личността съотнесена с условията, при които тя е зададена. Насочвайки се към една или друга цел, към решаването на определена задача, всеки реален мисловен акт субективно изхожда от едни или други мотиви. Начален момент на мисловния процес обикновено е някаква проблемна ситуация. Човек започва да мисли, когато у него се появи потребност да разбере нещо ново, което липсва в досегашният му опит, т.е. не е съхранено като информация в паметта. Мисленето обикновено започва с проблем или въпрос, с удивление или недоумение, с противоречия. Всичко това създава определена проблемна ситуация. Проблемната ситуация означава, че в хода на дейността си човек се натъква (често неочаквано) на нещо неразбираемо, непознато, неизвестно, нещо което не може да се реши по досегашния начин или с помощта на познати способи. Тази проблемна ситуация определя въвличането на личността в мисловен процес, които винаги е насочен за решаването на някаква задача. Задачата е следствие от анализа на самата ситуация. Въобще реалния мисловен процес е свързан с целия психичен живот на личността.

Доколкото мисленето се извършва в вид на операции, насочени за решаване на определени задачи, то самия мисловен процес се явява активен, целенасочен волеви акт. Решаването на задачите изисква значителни волеви усилия за преодоляването на възникващите пред мисленето трудности. И затова волевите качества на личността имат съществено значение за успеха на интелектуалната й дейност.

Така както протичането, специфично е и съдържанието на мисловния процес: всеки мисловен процес се извършва в обобщения. Тези обобщения намират израз в понятията, изразяващи специфичното съдържание на мисленето. Всяко мислене в една или друга степен се извършва чрез понятията. Обаче в реалния мисловен процес понятията не се намират в някакъв самостоятелен, изолиран вид, те винаги функционират в единство и взаимно проникване с нагледните моменти на представите и с думите, които бидейки форма на съществуване на понятието са винаги заедно с едни или с други слухови, зрителни, осезателни и т.н. образи.

Човешкото мислене с понятия е преимуществено словесно мислене. Думата е форма на съществуване на мисълта, нейна непосредствена даденост.

Думите затова като че ли са прозрачни в своето значение: ние обикновено започваме да забелязваме думите като звукови образи само тогава, престанем да разбираме тяхното значение. Или по силата на казаното – думите са най – пригодното средство за обозначаване на интелектуалното съдържание на мислите. Но думата – форма на мисълта – е не само нейно абстрактно значение, а има и съответно нагледно сетивно такова.

Образно и абстрактно съдържание в процеса на мисленето взаимно се проникват едно в друго и преминават едно в друго. Специфично за мисленето си остават неговата насоченост за решаване на проблеми и задачи, обобщеното отражение на все по – съществените страни на действителността в понятия, съждения, умозаключения, всяко от които води човека към все по – дълбоко познание за света.

2. Чувства

В своята дейност проявява отношение си към заобикалящата го среда. Едни предмети му харесват, а други не. Едни събития посреща с радост, други – тъга, скръб и пр. Изобщо ние непрекъснато преживяваме удоволствие или неудоволствие, любов или ненавист, приятно или неприятно разположение. Така че с опознаването и изменението на действителността ние изпитваме едни или други чувства.

Чувството е психичен процес, възникнал в резултат на отношението ни към предметите, хората или към самия себе си с оглед на удовлетворяване или неудовлетворяване на нашите потребности. Чувствата са важна съставка в мотивите на човешкото поведение. Човек е не само познаващо и действащо същество. Той изразява и своето емоционално отношение към обектите и промените в зависимост от значението, което имат те за него.

А. Физиологична основа – чувствата имат сложен физиологичен механизъм. В него вземат участие както кората, подкорието, така и други нервни дялове. Кората е висш регулатор на чувствата, която ги насочва усилва или отслабва. Тя изпраща импулси към подкорието, а то от своя страна е акумулатор, засилваш дейността на мозъчните полета. Мозъчната кора е основа на най – сложни и разнообразни чувства (морални, естетически, интелектуални и др.) Така че всяко емоционално преживяване протича при съвместното участие на мозъчната кора и подкорието.

Б.  Източници на чувства – обективната действителност е източник на емоционални преживявания. В всяка човешка дейност (труд, игра, учене) личността изразява своето отношение с най – разнообразни чувства. 

Трудът е голям и не пресъхващ извор на чувства. Положителното отношение към професията, нейните материални и морални стимули създават твърде пъстра гама от чувства: удовлетвореност и радост от постигнатите успехи, чувство на увереност от придобитото умение и квалификация и др. Обаче в трудовата дейност неканен гост са и отрицателните чувства, възникнали при преодоляване на трудностите: неувереност, безпомощност, неправилно разбиране на успехите, високомерие, самочувствие на непогрешимост и др.

Различните форми на обществения живот, културната среда, своеобразните форми на изкуството, природата, функционалната дееспособност на организма са не пресъхващ извор на голяма пъстрота от чувства и емоционални преживявания.

В. Особености на чувствата – отношението на личността към предметите и явленията може да бъде положително или отрицателно, поради което чувствата биват положителни – при удовлетворяване на нашите потребности, и отрицателни – при не задоволяването им. Тази особеност на чувствата да се групират в двойки с противоположно съдържание наричаме полярност (радост – скръб, уважение – неуважение, симпатия – антипатия, удоволствие – неудовлетворение и др.). Едни и същи събития или предмети за различните хора в зависимост от техните потребности и убеждения могат да обуславят диаметрално противоположни чувства.

Полярност съществува и при така наречените чувства с активен и пасивен характер. Чувства, което повишават жизнената дейност и увеличават силите на организма, наричаме стенични. (гръцка дума “стенос” – сила).

Астенични ( “астенос” – несилен) – това са чувствата, които подтискат, намаляват силите на човека, понижават активността му, намаляват неговата работоспособност.  

Каквито и психични процеси и състояния да възникнат у човека, винаги в една или друга степен те са емоционално обагрени. Няма миг от нашата душевност, в който индивидът да бъде лишен от чувство. Тази  особеност на чувствата емоционално да обагрят всяко психично явление наричаме интегративен, т.е. все обемащ характер на чувствата.

Друга особеност е пренасянето на чувства, т.е. възможността едни и същи чувства, породени от едни дразнители, да се активизират под влияние на други, свързани с тях дразнители. Такова пренасяне на чувствата се забелязва непрекъснато в живота. Например получено писмо активизира чувството към любимия. Любовта към загубения близък се пренася върху неговите вещи. 

Г. Видове чувства

Според силата и трайността – настроение, афект, страст.

• настроение – слабо по сила чувство със сравнително по – голяма продължителност. То трае ден, седмица, дори и повече. Всяко настроение е причинно обусловено, но не всякога причината е осъзната. (“Нещо ми е криво”, “Не знам защо ми е така весело”).

По – важни причини за възникване на настроението са: Отношението между хората – срещата с приятни или неприятни хора; изграденият контакт, недружелюбните отношения усилват или угнетяват личността; особеностите на заобикалящата среда – жилищни битови условия; състоянието на организма – самочувствието на личността се обуславя от нейното телесно и душевно здраве.

• афектът – силно чувство, което настъпва бързо и трае късо време. Протича бурно и властно. Всеки афект има релефно изразена маска, поза и поведение. Обикновено на афекта се поддават хора с неуравновесени нервни процеси и по – слаби морално – волеви задръжки.

Причините за възникване на афекта са най – често външни. Афектите протичат като стенични и астенични емоции (бурна радост, ужас, гняв, ненавист, скръб, срам и пр.). По начало афекта дезорганизира психичния живот и поведението на човека. Общо взето, афекта подтиска нормалния ход на съзнанието, нарушава мисловния поток, пълнотата и точността на възприятието, свързаността на представите. Той затруднява паметта, парализира волята. Има афекти с положително влияние върху личността – края на войната.

• страстта -  силно и трайно чувство, свързан с непрекъснат стремеж за удовлетворяване на дадена потребност към определен обект.

Физиологичната основа на страстта е устойчивото огнище на възбуда. Психологическата структура на страстта е: ясна връзка с потребностите, строго определена насоченост към обекта, активност и енергичност за удовлетворяване на потребността, устойчивост, упоритост в преследване на целта. Тя бива положителна – значимост в науката, изкуството, техниката, обществено – политическият живот и др., и отрицателна – морална разруха на личността, садизъм, хазарт, алкохолизъм и др.

В зависимост от съдържанието и насочеността чувствата биват: морални (нравствени), интелектуални и естетически

• морални – система от норми и принципи, които определят поведението на човека в обществото. При тяхното спазване или нарушаване у личността възникват съответни чувства.

Не съществува единна общочовешка нравственост за всички временна. Тя се изменя и развива в зависимост от постъпилите промени в обществено – икономическите условия. Нравствените чувства са в зависимост от мирогледа, възгледите и убежденията на човека.

• интелектуални – възникват в процеса на научноизследователска, литературно – изобразителна, учебната и умствена дейност изобщо, наричаме интелектуални, познавателни чувства.

• естетически – естетическите чувства са специфично преживяване, което възниква като резултат от отношението на човека към красотата и възвишеността на възприеманите обекти.

Източник на възникването им е природата, обществения живот, трудовата дейност, хората и техните взаимоотношения. Най – голямо значение за появата им имат различните видове изкуство (живопис, музика, поезия, архитектура, и други).

Естетическото чувство засяга дълбоко всички прояви на личността. Свързано е с преживяването не само на естетическите, но и нравствените ценности. Влияе върху мислите и особено върху характера на човека.

Д.  Възпитание на чувства - човек не се ражда с преопределен емоционален живот. В неговото развитие под влияние на обществената и природна среда възниква многообразие от чувства. И от богатството и въздействието на околната действителност зависи съдържанието на чувства. Решаваш фактор за пълнотата са: семейството, приятелската среда, училището, обществения живот, общото културно ниво на нацията и др.

При възпитанието на чувствата трябва да се има в предвид, че те са взаимно свързани помежду си и възпитанието на един вид от тях дава отражение на останалите чувства.

3. Въображение

А. Определение - въображението е процес на създаване на нови образи на предмети, явления, обстоятелства, ситуации в съзнанието на личността чрез свободно съчетаване на съществуващите вече у нея представи за обектите и явленията от действителността.

Образите създавани чрез въображението са изпреварваща репрезентация на обектите и явленията. Чрез въображението се опознава и това което съществува, но не е достъпно за сетивните органи и това, което е било, но човек не е могъл да бъде негов свидетел, това което не съществува, но може да съществува. Т.е чрез въображението човек излиза извън пределите на реалния свят във времето и пространството.

Процесът на въображение се осъществява на основата на наличните представи за света и възприеманата действителност. То се характеризира с голяма сложност и се реализира на базата на функционирането на другите психически познавателни процеси.

Различие м/у въображението и образната памет е свързано с отношението към действителността. Функцията на образната памет е да съхрани по възможност да възпроизведе най-точно резултатите от миналия сетивен опит, а функцията на въображението е да ги преобразува.

Въображението е тясно свързано  и с мисленето. Също като мисленето то възниква при наличието на проблемна ситуация, т.е когато е необходимо да се намерят нови решения за дейност, то се мотивира също от потребностите на личността. Реалния процес на задоволяване на потребностите може да бъде предхождан от илюзорно ( във въображението ) задоволяване на потребността, т.е от жива, ярка представа за ситуацията. В която могат да бъдат задоволени тези потребности. Репрезентацията на действителността, осъществявана в процеса на въображението, се извършва във вид на ярки представи.

Разликата м/у мисленето и въображението е при решаване на проблемна ситуация. Ако изходните данни на задачата, която трябва да се реши са известни, то ходът на нейното решаване е подчинен предимно на законите на мисленето. Но ако проблемната ситуация е неопределена и изходните данни трудно се поддават на точен анализ, тогава в действие влизат механизмите на въображението. Може да се направи извода, че въображението работи на този етап на познанието, в който неопределеността на ситуацията е твърде голяма. Въображението дава възможност на личността да  вземе решение и да намери изход от проблемната ситуация, дори и при липса на необходимата изчерпателност на знанията. Въображението позволява да се прескачат етапи от мисловния процес и въпреки това да им представа за крайния резултат от дейността.

Основна задача на въображението е да предложи алтернатива на действителността. За тази цел изпълнява две функции:

- стимулира творчеството, което създава все още несъществуващото

- действа като механизъм за балансиране на психиката, даващ възможност на човека да постигне емоционално равновесие

Въображение в истинският смисъл на думата може да има само у личността. Само у личността като субект на обществената практика, реално преобразуваща света се развива въображение. В процеса на това развитие, то отначало е следствие, а после предпоставка за дейност.

Както беше посочено основната дейност на въображението е да преобразува наличните представи в нови такива, които създават нова невъзникнала до тогава ситуация Освен преобразуване, във въображението се осъществяват и процеси на търсене, комбиниране и реконсрукция на предишните образи и намирането на нови образи в унисон с търсеното.

Преобразуването на образите във въображението се подчинява на следните закономерности:

- зависимост на въображението  от миналия опит – колкото е по-голям опита, с толкова повече материал разполага въображението

- общия емоционален знак – впечатленията и образите имащи общ емоционален знак имат тенденция да се обединяват помежду си, независимо от това, че м/у тези образи не съществува връзка

- емоционална реалност на въображението – всичко форми на творческо въображение съдържат в себе си афективни моменти. Т.е всяко построение на въображението влияе в/у нашите чувства.

- развитието на въображението – развитието на въображението започва по-рано в сравнение с другите интелектуални процеси.

Психични механизми на създаване на въображаеми образи.

1. Aглутинация – съединяване във въображението на две или повече отделни,цели части или елементи от определени образи и създаването по този начин на нов, цялостен несъществуващ по рано в природата и обществото образ на определен предмет.

2. Хиперболизация – създаването на образ чрез уголемяване или намаляване на отделни елементи от образа на съществуващ предмет или явление

3. Схематизация – ограничаване на отделни белези и черти от образа с цел очертаване контурите на новия образ

4. Комбинация –подбор и съединяване на определени черти, обекти и явления

5. Типизация – подчертаване, повдигане на най-същественото, значимото, повтарящото се, типичното, което е налице в образа на предмета или явлението, както и чрез отстраняване на несъщественото в него

6. Реконструкция – начин, при който се разместват отделни части, елементи, признаци от даден образ и се съединяват по нов способ, в резултат на което се получава новия образ.   

Б. Видове въображение:

1. Пасивно въображение – протича на нивото на възпроизвеждане на образи или комбинирането им във въображаеми при изключително слаб или липсващ контрол на мисленето. Характеризира се с пълно отсъствие на волеви елементи или с крайно слабата им изразеност.

Пасивното въображение може да бъде : преднамерено или непреднамерено. Преднамереното е частичен процес на възпроизвеждане на образи и комбинирането им във вериги от приемливи преживявания и събития. Това е процес на създаване на въображаеми образи без волеви стремеж за претворяването им в действителността.

Непреднамерено – става при отслабване контролната дейност на съзнанието, при бездействие на човека, в полусънно състояние, при патологични разстройства на съзнанието и т.н

2. Активно въображение – характеризира се с целенасоченост и осъзната мотивираност на търсене и изграждане на даден образ. Създаването на образ се осъществява с волеви усилия на човека.То може да бъде:

- пресъздаващо – създаване на нови образи по чуждо описание.

- творческо – създаване на нови, оригинални образи, идеи. Различава се обективно и субективно ново. Обективното ново са образи, идеи, не съществуващи до дадения момент нито в материализиран, нито в идеален вид. Това ново е оригинално. Субективното ново е такова само за дадения човек. То може да повтаря нещо съществуващо, но за него човека не знае.

Въображението е в типологично и индивидуално – деферинцирано отношение важна и съществена проява на личността.

4. Реч

А. Определение – речта е процес на практическо използване на езика с цел общуване с другите хора.

Речта – това е език, функциониращ в контекста на индивидуалното съзнание. В процеса на взаимно общуване хората изразяват с помощта на езика своите мисли и чувства, разбират се с цел осъществяване на някаква съвместна дейност.

А) развитие на речта – развитието на речта на хората става в течение на няколко ясни различими периода. Това е фонетичен – до 2 год., когато детето още не е способно правилно да усвои звуковия облик на думите; граматически – до 3 год., когато звуковия облик на думите е усвоен, но не са усвоени структурните закономерности на организацията на изказването; семантичен – след 3 год., когато всичко това е усвоено, но не е усвоено понятийното съдържание на отделните думи.

Развиващата се реч във фонетичния и граматическия още не е отделена от не речевото поведение, т.е. тя е ситуативна – може да бъде разбирана само с отчитане на ситуацията, която детето говори. По това време еквивалентът на изречението може да бъде и отделната дума, включена в една или друга предметна ситуация. Детето повече изобразява отколкото изказва и широко използва мимиката, понтомимиката, интонацията и други изразителни средства.

В по – късни периоди на психо – социално развитие на детето, когато пред него стои нова задача – да говори за предмет, намиращ се извън пределите на непосредствената ситуация, в която той се намира, за да бъде разбрано от слушателя, детето овладява форми на речта, избираеми изцяло от нейният контекст.

Операциите на анализ и синтез, съставящи основата на мисловния процес, са тясно свързани със смисловото напълване на думите. Затова първоначално у детето думата обозначава не понятие, а комплекс, в който обектите са събрани по произволен признак. Постепенно детето представа да формира такива комплекси, но продължава да мисли с тях, а не с истинските понятия и това продължава до настъпване на юношеската възраст. Но въпреки, че речта на децата и да съвпада с речта на възрастните хора по употребяваните думи, то по своето вътрешно съдържание, в много от случаите, тези думи не отразяват адекватно истинското понятийното съдържание влагано в тях. Формирането на понятията, стоящи зад думите, преминава доста сложен път в индивидуалното развитие на личността.

Б. Видове реч и нейните свойства

Най – общата класификация на видовете реч включва следните:

1. Външна – устната и писмената реч, като разновидност на външната реч, се намират спрямо една от друга в относително сложни взаимоотношения. Преди всичко, те най – тясно са свързани помежду си.

- В устната разговорна реч наличието на обща ситуация, обединяващи събеседниците, създава общност на редицата непосредствено очевидни предпоставки, които я съпътстват. Между двама събеседника, обединени от общността на ситуацията и в някаква степен от преживяванията си, разбирането е възможно и с “половин” дума. Понякога, между близки хора е достатъчен един намек, за да се получи взаимно разбиране. Разговорната устна реч е ситуативна.

- В писмената реч, насочена към отсъстващ събеседник или въобще безличен, неизвестен читател, не бива да се разчита на това, че съдържанието на речта ще бъде допълнено от непосредствените преживявания, породени от тази ситуация, в която се намира пишещия. Затова в писмената реч се изисква, по – развърнато построяване на речта, разкриване по друг начин съдържанието на изказваните мисли.  В писмената реч всички съществени връзки между мислите трябва да бъдат разкрити и отразени. Писмената реч изисква по – систематично логическо изложение, а също така и много строгото спазване на граматическите правила. В писмената реч всичко трябва да бъде разбирано изключително от нейното собствено смислово съдържание, от нейния контекст.

2. Вътрешна реч. Вътрешната реч се отличава най – вече по своите функции, както и по своята структура – протичайки в други условия, тя като цяло се подлага на някои преобразувания. Тъй като не е предназначена за друг човек, вътрешната реч допуска, образно казано, “къси съединения” – тя много често е твърде кратка, в нея се пропуска това, което за този, който я ползва се подразбира от само себе си. Но независимо от това, че не служи за предаване на съобщения, вътрешната реч е социална по своя характер. Тя е социална, на първо място, генетически, по своя произход: “вътрешната” реч несъмнено произтича от “външната”, тя е специфична форма на нейното проявление.

Речта има няколко основни свойства, ето някой от тях:

Съдържателност – определя се от обема на изразените в нея мисли, чувства, стремежи, от тяхната зависимост и тяхното съответствие с действителността. Съдържателността на речта зависи от правилния подбор и използването на думите за изразяване на мислите и чувствата. 

Разбираемост – обуславя се в основата си от обема знания на слушателя в тази област на човешкото познание или дейност, към която по своето съдържание се отнася речта на събеседника. Речта става по – разбираема, когато тя се построява по възможност с по – кратки изречения, когато не се злоупотребява с излишни специални термини. 

Изразителност – свързва се с нейната емоционална наситеност. Изразителността се осигурява преди всичко от нейните фонетични средства: ясно и отчетливо произношение, правилно акцентиране и съответна интонация и т.н. Често изразителността се осигурява от нейните граматически средства, например използването на думи с ласкателна или умалителна форма, употреба на думи в преносен смисъл, метафори, епитети и др. 

Въздейственост – състой се в нейното влияние върху мислите, чувствата, волята на другите хора, на техните убеждения и поведение. Много често речта има за задача не само да предаде една или друга информация, но също така и да предизвика определени постъпки и действия, да повлияе на възгледите и убежденията на даден човек, да създаде у него определено отношение към едни или други факти или събития.   

5. Основни форми на мисленето и мисловни операции

А. Основни форми на мисленето   

Понятие – понятието може да се определи като съвкупност от определени съществени признаци и правила, свързващи тези признаци. То представлява репрезентация (представяне, отражение) в съзнанието на личността на най – общите, най – съществени признаци на обектите от действителността.

Признаците – това са характеристиките на някои обект или явление, които се отнасят също и за други обекти и явления. Например подвижност на автомобила: притежава го Мерцедес, Фиат и .н., подвижност имат и други обекти – влак, птици и т.н. 

Признаците могат да се различават, както на количествена, така и на качествена основа. Подвижността – това е качествена черта, която може да се измери и количествено. Например един човек в инвалидна количка притежава подвижност – това е качествено твърдение, но не я притежава в същата степен, както един здрав човек.

Понятията представляват най – високото стъпало в опознаването на света. Тяхното формиране е една от най – важните когнитивни функции за човека. Понятието се означава с дума, която е негово сетивна, материална обвивка. Да се мисли с понятията, това означава да се мисли с думи.

Усвояването на понятията става в хода на индивидуалното развитие на личността представлява овладяване на натрупания готов познавателен опит от хората. С понятията човек се запознава чрез околните хора, които общуват с него посредством езика, в който са затвърдени резултатите от познавателната дейност на обществото.

Съждение – основна форма на осъществяване на мисловния процес. То може да се определи като изказване на нещо за нещо, потвърждаване или отричане на някаква връзка и отношения между обектите, между едни или други техни признаци.   

В психологически план анализирането, съждението е някакво умствено действие на личността, която изхожда от определени цели и мотиви, подбуждащи я да го изкаже или приеме. Изразявайки отношението на личността към обекта и другите хора, съждението обикновено в по – голямо или по – малка степен е емоционално наситено. В съждението се появява личността, с нейните особености (качества и свойства), с нейното отношение към ставащото, опознаването.

Умозаключение (силогизъм). Умозаключението е извличане на едно ново съждение от две или повече съждения. То представлява от само себе си обикновено повече или по малко сложен акт на мисловната дейност, включваш редица операции, подчинени на една цел. Умозаключението биват: индуктивни и дедуктивни, както и умозаключения по аналогия.

• индуктивно – се нарича това, умозаключение, при което в резултат на наблюдения над някои частни случаи, а върху не наблюдаваните.
• Дедуктивно – е умозаключението, при което от предварително известни общи положения се прави извод за определени частни случаи. Двата вида умозаключения са тясно свързани помежду си.
• Аналогията – умозаключенията от едни частни случаи за други частни случаи. Тези изводи се основават върху подобието в някое отношение между едни или други неща.

Б. Мисловни операции

Анализ – мислено разчленяване цялото или мислено обобщаване на неговите отделни свойства или страни. Може да се осъществи при възприемане на някакъв обект, и когато човек си представи нещо в обобщен вид.

Синтез – мислено съединяване частите на предметите и явленията или мислено съчетаване на техните белези, свойства или страни.

Анализът и синтезът водят началото си от практическата дейност на хората. Извършването на практически действия с обектите помага мислено те да се разчленяват и обединяват, с опора в анализа и синтеза като мисловни операции. 

Сравняване – мислено обособяване на отделни части или свойства на обектите, което дава възможност да се търси и установява приликата и разликата между тях. Сравнението играе много важна роля при опознаване на действителността.

Обобщаване – мислено обособяване на общото в предметите и явленията от действителността. На високо ниво се намира обобщаването, когато човек обединява предметите, които действително имат множество сходни признаци, както основни, съществени, така и частни, случайни. За преминаване на висше ниво на обобщаване е необходимо да се подложат на дълбок анализ различните, макар и сходни фактори, да се отдели във всеки това, което е съществено.

Класификация – това е производна от сравняването и обобщаването, но е по – сложна мисловна операция. На основата на установяването на сходство на главните и второстепенни признаци обектите се обединяват в групи: класове, родове, видове.

За да се групират обектите е необходимо да се разкрият и определят съществените признаци във всеки един от тях и да се намери този клас или род, в основата на който лежи дадения признак.

Систематизация – систематизацията е също групиране на обектите, но не само по сходство на основните признаци, присъщи на всички обекти на дадения клас. Систематизацията предполага отделяне в тази група на по – малки подгрупи.

Абстракция и конкретизация

- Абстракцията – е определяне и извличане на една, каквато и да е страна, свойство, момент от обекта и откъсване, отвличане от останалите. Абстракцията в своите висши форми е средство за разкриване на все по – съществени свойства на нещата чрез техните връзки и отношения. 

- Конкретизация – връщане към конкретното, от което мисълта се сблъсква по пътя към абстрактното. Всеки процес на познание се осъществява от това двойно движение на мисълта.

Мисловните операции обикновено не се осъществяват “в чист вид”. При решаването на поставените задачи човек използва един или друг “набор” от операции или по – сложни умствени действия, в едни или други съчетания: те са различни в мисловните процеси с различна сложност и структура.