Общочовешкото в психиката на хората е заложено не само в генетичната им програма, то е и в механизмите на психичното, в принципите и закономерностите на фундаменталните психични феномени, то е в съдържанието на психиката, в общите човешки ценности но е в самия живот на психиката у всички хора.
Психиката на човека представлява единство от осъзнато и неосъзнато отра-жение на обективната реалност от субекта. Функцията и се състои в това да ориентира субекта в средата и да регулира дейността му с помощта на различни вътрешни образи и операции с тези образи. Така стават възможни познанието за света и за себе си, формирането, извличането и поемането на цели на дейността и стремежът към тяхното осъществяване, оценяването на факти, събития и начини на поведение, вземането на решение в полза на определени алтернативи, съставянето и проверката на програми за действие, извършването на външни и вътрешни действия и контролът над тяхното протичане и над резултатите им, емоционалност, преживяване на собствените желания и намерения, на междучовешките отношения на постиженията и постъпките и т.н., запаметяването на факти и събития, вкл. на собствените психични явления. Като ориентация и регулация на дейността психиката представлява единство от актуално и актуализирано отражение.; Психичната преработка на актуалните въздействия от средата се извършва винаги в зависимост от наличните вече у субекта и актуализирани при конкретните условия на дейността резултати от по-раншното отражение.
Външните въздействия се “пречупват” /Рубинщейн/ през съвкупността от вътрешни психични условия-опита, нагласите, желанията, намеренията способностите и т.н., психичните образи не са огледално копие на въздействията от средата, а субективни образи на обективната реалност. При това средата бива не само отразявана, а преди всичко пре-образявана: чрез целеобразуването и антиципаторния анализ на условията и послед-ствията от дейността, чрез проектирането на програми за действие съобразно усло-вията, целите, субективните предпоставки и очакваните резултати, т.е.чрез вътрешни операции с образите човекът променя средата мислено, а на тази основа и практически. В този процес той опознава средата все по-дълбоко и по-диференцирано, което пък му дава нови, по-големи възможности за нейното преобразяване според потребностите, представите и способностите му.”Съзнанието на човека не само отразява обективната реалност, а я и създава”/Ленин/. Но на това човек е способен не като отделно, изоли-рано същество, а само като обществен субект, като член на човешкото общество. Като се основава на биологичните предпоставки и механизми, психиката на човека възниква и се развива преди всичко чрез усвояване и индивидуално възпроизводство на опредметените в продуктите на човешката дейност / вкл. Езика, нормите на поведение, науката, културата и т.н./ “същностни човешки сили” /Маркс/, които характеризират съвкупния обществен субект на конкретно историческия етап от развитието му. Както усвояването, така и приложението и по-нататъшното развитие на тези същностни сили се извършва от отделния човек чрез кооперация и комуникация с други хора при кон-кретно историческите обществени отношения. Психиката регулира дейността и съще-временно възниква, развива се и се осъществява в тази дейност. В този смисъл и дейността регулира психиката, води до нейното постоянно изменение. Вградена в дейността, психиката не само осъществява приемането и преработката на информация за състоянието на средата, а създава образи, които са предпоставка за реални изменения на тази среда. Човешката психика е по своята същност продуктивна, творческа, тя излиза извън рамките на даденото.
Многообразието от психични явления може да се подведе под по-общи категории и да се разграничат: когнитивно, емоционално и мотивационно психично съдържание, когнитивни, емоционални и мотивационни процеси, състояния и свойства. От своя страна те включват разнообразни конкретни психични дадености.
Съгласно тези общи категории може да се изведе общопсихологичен модел за човешката психика с три подструктури: психични процеси, психични състояния и психични свойства.
Психичните процеси се делят на познавателни, емоционални и поведен-чески. Към познавателните спадат: сетивните-сензорни/усещане/, перцептивни /възприятие/, и мисловни психични процеси /реч, памет, внимание/. Към емоционал-ните спада въображението и съответно емоции, чувства и настроения. Към поведенческите: воля, условни реакции, инстинкт и производни.
Усещането е най-простият психически процес, който се състои в отразя-ване на отделните свойства на предметите и явленията на материалния свят, както и в отразяване на вътрешните състояния на организма, когато материалните дразнители въздействуват непосредствено върху съответните рецептори. Процесът на усещането се осъществява като система от сензорни действия, които са насочени към селекция и преобразуване на специфичната енергия на външното въздействие и които осигуряват адекватно отражение на заобикалящия свят. Според характера на отражението и месторазположението на рецепторите е прието усещанията да се делят на три групи:
1. екстероцептивни, които отразяват свойствата на предметите и явленията от външната среда и притежават рецептори върху повърхността на тялото;2. интероцептивни, които имат рецептори, разположени във вътрешните органи и тъкани на тялото и които отразяват състоянието на вътрешните органи;3. проприоцептивни рецептори, които са разположени в мускулите и сухожилията и които дават информация за движението и положението на нашето тяло.
Екстерорецепторите се подразделят на две групи: контактни и дистантни рецептори. Някои видове усещания са външно-вътрешни. Към тях спадат температурните и болковите, вкусовите и вибрационните, мускулно-ставните и статико-динамичните.
Възприятие се нарича отражението на предметите или явленията в съзнанието на човека, когато те въздействуват непосредствено върху сетивните органи, благодарение на което отделните усещания се подреждат и обединяват в цялостни образи на нещата и събитията. За разлика от усещането, в което се отразяват отделни свойства на дразнителя, възприятието отразява предмета като цяло, в съвкупността на неговите свойства.
Мисленето е социално обусловен, неразривно свързан с речта психически процес на търсене и откриване на нещо съществено ново,т.е. процес на опосредствено и обобщено отражение на действителността в хода на нейния анализ и синтез. Мисленето възниква на основата на практическата дейност от сетивното познание и излиза далеч извън неговите предели.
Въображението е необходим елемент от творческата дейност на човека, изразяващ се в построяване на образа на крайния и на междинните продукти на стимулиращия тяхното предметно въплъщаване труд, както и осигуряващ създаването на програма на поведението в случаите, когато проблемната ситуация се характеризира с неопределеност. Същевременно въображението може да се изяви като средство за създаване на образи, които не програмират активната дейност, а я заменят.
Чувствата са отражение на реалните отношения на човека и неговия мозък, т.е. на отношенията на субекта на потребностите спрямо значимите за него обекти. Чувствата в зависимост от продължителността на поведението се делят на настроение, афект и страст. Емоцията е непосредствено преживяване/протичане/ на дадено чувство.
С раждането си детето наследява външните изразни реакции с генетичен код. По късно идват условните рефлекси и реакции. В последствие от тях детето започва да се придвижва и действа само и придобива най-висшата форма на действие-волята. Тя е особена форма на човешката активност. Волевите действия са съзнателни действия, които са насочени към определена цел и са свързани с усилията, необходими да преодоляване на препятствията, изпречили се по пътя към постигане на целта.
Психичните свойства са реално съществуващи, хабитуални психични компоненти на регулацията на дейността, които възникват при взаимодействието на индивида със средата.
С това определение на все още спорното в психологичната теория понятие за психично свойство се постига:
1. отхвърляне на непозитивистките и други субективноидеалистични схващания, според които свойства са теоритични конструкти за наблюдаеми процеси и структури, опосредствуващи връзката между наблюдаемите стимули и поведенчески реакции.2. отричане на редуцирането на психичните свойства до особености на поведението, както и на отъждествяването им с тези особености /бихевиоризъм/;3. дефиниране на психичните свойства като продукт на взаимодействието между индивида и средата и4. характеризирането им в същото време като устойчиви психични компоненти на регулацията на това взаимодействие.
Психичните свойства се схващат като хабитулизирано психично съдържание /продукт на отражението/, а също и като хабитуализирани качества на психичните процеси и състояния. Хабитуализацията на регулиращите дейността актуални психични компоненти се извършва или чрез относително кратки процеси на запечатване, или чрез постепенно затвърждаване, при което се осъществяват генерализация, диференциация, интеграция и запаметяване. Така напр. психичното съдържание като отражение на обществения опит /т.е.на системи от знания/ се затвърждава под формата на – знания, като отражение на обществените възгледи, норми и ценности, както и на отношението на индивида към средата и към самия себе си – под формата на нагласи, по-специално на убеждения; определени актуални свойства на психичните процеси се затвърждават под формата на способности, умения и навици; определени качества на психичните състояния се затвърждават под формата на чувства. Индивидуалните особености на психичните свойства /техните форми и степени на известност/ зависят от вродени функционални свойства на нервната система, но най-вече от относително стабилните и еднородни външни условия на дейността/предмети, средства, социални условия и др./. Чрез повтарянето на еднородни условия на дейността актуалното психично съдържение, както и актуалните процеси и състояния, които възникват в хода на действието, се затвърждават под формата на свойства,които на един следващ етап от своя страна определят качеството на актуалните компоненти на психичната регулация. Тъй като в хода на дейността процесите, състоянието и психичното съдържание винаги се явяват сложно свързани помежду си, то и техните хабитуални съответствия, психичните свойства, винаги са комплексни, споени една с друга единици. Те трябва да се разглеждат като проявяващи се в определен аспект качества на съвкупността от компоненти на психичната регулация, а не като изолирани и в известна степен субстанциализирани образувания, както това става в по-старите функционалистични, но и в по-новите факторноаналитични концепции за психичните свойства. Затова като психични свойства се обозначават не относително самостоятелни психични образувания, не и обособими динамични функционални единици, а определени страни или аспекти на съвкупността от психични компоненти на личността. Затова всяко от така характеризираните свойства се проявява повече или по-малко във всички действия, като съставка на всички структурни единици на действието – напр. на ориентацията, на подбудителната и изпълнителската регулация, както и на контрола над действието. Този аспектен характер на психичните свойства трябва да се има предвид при всички опити за тяхното класифициране, както и при концепция за тяхната структурираност /структура на личността/.
Психичното съдържание се състои от вътрешни образи на предмети, отношения, процеси и състояния в собствения организъм, както и отношенията между индивида и средата. Тези образи съществуват под формата на възприятия, представи, понятия, съждения, мнения, емоции и др., при което винаги е налице единство между актуално и актуализирано отражение. Те възникват чрез различни психични процеси на фона на актуални психични състояния. Психично съдържание са напр. представите за целите, условията, средствата и методите, както и за последствията на дейността, емоционалните и рационалните оценки и отношения на субекта към предмета и условията на дейността, различните негови стремежи и желания. Психични процеси са извършващите се на равнището на психичното отражение операции, чрез които възниква и се анализира, синтезира, обобщава, съхранява и актуализира психично съдържание. По отношение на генезата им те трябва да се разглеждат като първоначално външни операции, пренесени на равнището на отражението, т.е. на психично равнище, които се извършват въз основа на физиологични процеси.
Напр. Галперин смята, че перцептивните операции, т.е. операциите на равнището на сетивни образи, са интериоризирани, съкратени и генерализирани операции, които първоначално са представлявали манипулации с външни обекти. В хода на тяхното интериоризиране както външните обекти, така и двигателните операции придобиват съкратена форма като оптико-моторни движения, докато накрая въз основа на сензомоторните процеси се стига до отразяване на външни обекти под формата на сетивни образи, т.е. като съдържание на възприятието, а на външните операции – под формата на психични операции.
Мисловни операции, т.е. операциите въз основа на понятийни образи, се развиват от първоначално външна словесна репрезентация на предметите, както и на външните операции чрез постепенно редуциране на акустично – речедвигателните компоненти. Така напр. вниманието /като процес/ се схваща като първоначално външна, интериоризирана контролна операция, процесът на вземане на решение – като “вътрешна дискусия със самия себе си”, възникнали от първоначално външни пробни действия и дискусии.
Възможни са различни класификации на психичните процеси:
1. ако се изходи от структурните единици на психичната регулация на дейността /действие/, те могат да се подразделят на познавателни процеси, оценъчни процеси, процеси на решение на преживяване, мотивационни процеси, контролни процеси и др.2. ако се изходи от различните форми на приемане и преработка на информация, те биват процеси на усещането, на възприятието, на представата на мисленето и др.
Като психични състояния се означават различни неща. Под това понятие може да се разбира цялостната психична характеристика на дадена личност в определен момент или през по-продължителен период от време. Говори се напр. за еуфорично, възбудено, отпуснато, уравновесено или потиснато състояние на личността, като се има предвид определено качество на цялостното и поведение в дадения момент. От друга страна, с термина “психично състояние” се означава и по-ограничени феномени – напр. състоянието на неравновесие между организма и средата, което намира израз в определена потребност, или равнището на активираност в даден мозъчен участък. Видът на състоянието зависи от съществуващите в момента на наблюдението физиологични условия, от психичните свойства и от дадените външни условия. Връзката с психичните свойства се състои в това, че те се изразяват /актуализират/ чрез психичните състояния, а от друга страна, до известна степен възникват чрез затвърдяването на психични състояния. Последните оказват трайно въздействие върху психичното съдържание и психичните процеси, върху цялостното протичане на дейността. При силна възбуда напр. когнитивните процеси протичат несистематично, скокообразно или пък се потискат. Това важи и за двигателните процеси. Патологичните страхови състояния водят до перцептивни илюзии, влияят върху мисловната способност и т.н. При психичното пресищане настъпва влошаване качеството на дейността заедно с други психофизиологични и психични симптоми. За всяка психична дейност е необходимо определено равнище на психофизиологична активност /активация, вижиланс/. Както прекалено ниската, така и прекалено високата активност води до влошаване на дейността. Психичните състояния могат да бъдат несъзнавани или осъзнати. Често едно първоначално несъзнавано състояние се променя при осъзнаването. Хората могат и преднамерено да маскират своите състояния. Затова диагностицирането на състоянието се извършва чрез анализ както на изражението и словесния отчет ката и на поведението. В много случаи неколкократния анализ на състоянието е единствения път към диагностицирането на психични свойства. Изследването на условията за възникване и последиците на определени психични състояния придобива все по-голямо значение, особено за организацията на дейността при утежнение, напр. в стресови ситуации.
Като отражение на външния свят/природна и обществена среда / психичните състояния възникват предизвикани от дразнители силни или слаби, значими или незначими, обхващат определени зони от психичния живот на човека, вътрешно детерминират протичането на психичните процеси и рефлектират върху поведението. Психичните състояния като синтетически психични явления лежат в основата на формирането на качествата на личността, а от друга страна те действат положително или отрицателно върху протичането на психичните процеси.
Психичните състояния протичат и в зависимост от конструирането на индивида. Известно е например, че меланхоликът изпада в страхови състояния, холерикът често е възбуден, флегматикът е спокоен. Това се забелязва, когато хора с различни темпераменти са в една и съща ситуация, в едно и също време. Този неоспорим факт подчертава личностния аспект на психичните състояния.
За да се вникне в дълбоко личностната характеристика на психичните състояния необходимо е да се проследи формирането им както на фона на ситуацията така и на фона на личностните особености на индивида. Тези две предпоставки определят протичането и цикличността на някои психични състояния.
Протичането на определено психично състояние, напр.депресия се основава на неколкократно повторение на външни дразнители. Когато психичното състояние се преживява многократно, то постепенно се обособява в определен ревербационен кръг. На тази основа се разгръща и самоактуализацията на психичното състояние в съответния ревербационен кръг и то възниква само в определено време със или без повод, без наличието на външен дразнител, личността като че ли търси поводи да изпадне в това състояние. От тази гледна точка се очертава второто равнище на личностния аспект на психичното състояние. Първия аспект е когато то е пряко детерминирано от ситуацията, вторият аспект е когато то само се възпроизвежда на основата на ревербационния кръг и настъпващата самоактуализация.
Посочените аспекти на протичане на психичните състояния убеждават, че те са ситуационни, личностни и ситуационно-личностни. Като ситуационни те възникват на основата на дразнители от външния свят, като личностни – на основата на ревербационните кръгове и самоактуализацията, а като ситуационно-личностни – въз основа на обединение на ситуацията с конституционалната структура на личността. Състояния като тревожност и депресия, стрес и дистрес, фрустрация и агресия, виновност или еуфория характеризират личността. Това е забелязано още от Хераклит и Хипократ, доразработено от Вунд, Дарвин, Джеймс, за да намери пълноценна обосновка в разработките на Селие. С основание руският физиолог П.Павлов посочва, че психологията е наука за нашите психични състояния.
Психичните състояния са устойчиви, изградени от познавателни елементи, не са свързани с определен процес, а с цялостната психична дейност и оказват трайно влияние върху мислите, чувствата и поведението на хората. Теорията за психичните състояния е отворена система. Тревожността е най-честото състояние и е най-много изследвано. Това е състояние, при което човек изпитва чувство на несигурност, дискомфорт във връзка с предстоящо събитие. Това е естествено, но ри тревожността отделяме погледа от действителността и гледаме в бъдещето. Виновността е насочена към събитие, което е трябвало да стане или е станало, но не така както е трябвало. Човек е пасивен и не решава това, което трябва да реши в момента. Депресията е потиснато, угнетено състояние на духа. Стресът се получава в резултат на рязка промяна /външна или вътрешна/. Еуфорията е безпричинно весело състояние. Фрустрацията – поставяйки си цели, индивидът се стреми да ги реализира, но по пътя се случва някой за пречи или човек си въобразява, че някой му пречи.
Психичните състояния като синтетични психични явления според Н. Д. Левитов възникват не само пряко от конкретната ситуация, но и на основата на определен психичен процес като паметта например. Един неприятно изживян момент, запечатан в паметта, може да се произвежда многократно и да поражда положителни или отрицателни психични състояния. Затова психичните състояния не само дават облик на протичащите психични процеси, но и включват в структурата си компоненти от тези процеси.
Начинът на възникване и протичане на психичните състояния, както и личностният им аспект показват, че те са на най-низкото стъпало в йерархията, върху която се изграждат определени качества на личността. Терминът качества се избягва от психолозите. В психологията при разглеждането на въпроси от класификацията на психичните явления се посочват определения като: качества на психичните процеси, качества на личността, личността като качество, най-често се смесват качества и свойства на психичните явления, а темпераментът, характерът и способностите се разглеждат или като свойства или като качества.
Формирането на качествата се осъществява въз основа на многократното повторение на едни или други психични състояния. Във възрастов план протичането на психичните състояния в някои случаи предшества психичните процеси: детето на няколко месеца най-често изпада в едни или други, положителни или отрицателни състояния. Ако у детето доминират отрицателните психични състояния, в следващите възрасти се формират качества като избухливост, нетърпеливост, импулсивност, потиснатост и други. Формираните качества на основата на психичните състояния най-често се превръщат във вътрешна детерминанта и предизвикват наличието на едни или други, по скоро аналогични на качествата състояния, т.е. следствието се превръща в причина и причината в следствие.
Формирането на специфични качества на личността се осъществява в процеса на изявата на човека в една или друга област в живота. Общоличностните качества имат широк диапазон и се основават на качествата от по-ниско стоящите равнища. В психологическата литература са посочени различни качества на личността. Например А.А.Бодалев определя личностни качества като инициативност, общител-ност, тактичност, скромност, въздържаност, съобразителност, самостоятелност, енергичност и други. Качествата на личността изразяват степента на развитието и. В зависимост от интегралността им, в зависимост от очертаната индивидуалност на тези качества личността притежава един или друг облик.
Психически свойства са: насочеността на личността, характер,темперамент, дарби, способности, талант и гениалност. Насочеността на личността зависи от ценности и идеали, структура на потребностите и мотивите, светогледа. Темпераментът се унаследява и зависи от типа нервна система. Характерът се формира в социума. Дарбите зависят от пол, възраст, тип нервна система, функционална асиметрия на мозъка и се получава с генетичен код.
В еднакви съотношения са: възможност /действителност-дарба/ способности.
Психичните явления са постоянни регулатори на дейността, възникващи в отговор на дразненията, които действуват сега /усещания, възприятия/ или са действували някога, т.е. в миналия опит /паметта/, обобщават тези въздействия и предвиждат резултатите, до които те ще доведат /мисленето, въображението/, усилват или отслабват, изобщо активизират дейността под влиянието на едни въздействия и я възпират под влиянието на други /чувствата, волята/, разкриват различието в поведението на хората/темпераментът, характерът и т.н./. От тук може да се изведе общопсихологичният модел на човешката психика /способност на високоорганизирана материя да отразява обективната действителност/ със своите подструктури: психични процеси, психични състояния и психични свойства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар